Проф. Дудов: Здравната ни система е поставена на колене - тотално изтискана и по принцип недофинансирана

25.05.2021

Проф. д-р Асен Дудов, дм, е началник на Клиниката по медицинска онкология към "Аджибадем Сити клиник УМБАЛ Младост", медицински директор на лечебното заведение и председател на Българското онкологично научно дружество.

Специализирал е в Saint John's College, University of Oxford, Великобритания; Institut Jules Bordet, Белгия; Thoraxklinik Heidelberg, Германия; Gustave Rossy Institute, Франция; San Francisco Comprehensive Cancer Center, САЩ; Harvard Medical School, САЩ; Massachussetts General Hospital, САЩ; MD Anderson Cancer Center, САЩ.

Проф. Дудов е член на Европейската организация за изследване и лечение на рака (EORTC); Европейската асоциация по медицинска онкология (ESMO); Европейската организация за изследване и лечение на невроендокринни тумори (ENETS); Американската асоциация за изследване на рака (AACR). Интересите му са насочени към терапия на солидни тумори и в частност подходи за преодоляване на лекарствената резистентност. Специалист е и в областта на прицелната терапия на рака на млечната жлеза, невроендокринни тумори на дебелото и правото черво, бъбрека и простатата.

 

Професор Дудов, призовавате за нов поглед на политиците в пост covid ерата, накъде трябва да погледнат те след края на пандемията? Или още сега?

 

Kакво всъщност се случи със започването на Ковид пандемията? Започна една свръх фиксация в самото начало още върху епидемичната обстановка. Но това разбира се не изненадва никой. Защото ние миналата година в началото се срещахме с един враг, с едно заболяване, което криеше много неизвестни - както за своето протичане, за своето естество, така и за евентуалното свое разпространение, което наистина беше обяснимо.

 

За това че така изостри вниманието на цялата не само здравна система, а на цялото общество. Но така или иначе мина около една година, в която имаше такава свръх фиксация върху епидемиологичната обстановка. В целия обществен, бих казал и икономически живот. В същото време една такава, бих казал особено в началото истерия относно заболяването, доведе до излизане от общественото внимание и в голяма степен от там притискайки здравната система и от здравното внимание на основни социалнозначими заболявания. Тъй като аз съм онколог, разбира се рака е темата, която е основна за мен. Там за щастие след първоначалните проблеми с  разрешения на КПП-та и т.н., които пишехме на различни пациенти, които пътуваха в страната, се получи и един проблем. Той беше чисто психологически при самите пациенти, които в началото на миналата година имаха до някъде диагностицирани, но недовършена диагностика на своите заболявания. Те се уплашиха от епидемията, решиха, че може в по-късен период да го направят. След това дойде лятото. През лятото имаше глътка въздух. Случайте намаляха. Тази група пациенти решиха по-късничко, нали малко да починат. Всеки смяташе, че още месец, два и пандемията ще изчезне. Решиха да довършат своята диагностика в по-късните месеци, което за съжаление обаче изигра една лоша шега. Защото започвайки разтежа на новите случаи, поредната вълна, която есента, особено в края на есента настана, отново доведе при някой  пациенти до забавяне, поради страх от епидемията, до запълване вече наистина на лечебните заведения със случаи, които са ковид и тяхното преструктуриране с откриване на ковид звена почти във всички лечебни заведения.

 

И разбира се, когато тези , които все пак събраха кураж да довършат своята диагностика се оказа, че много от тях са вече с едно напреднало заболяване, което до преди няколко месеца, което  никак не е малко време по отношение на рака, за съжаление вече идват в едни напреднали стадии, когато и лечението е по-трудно и не толкова ефикасно и е по-мъчително за пациентите и е по-скъпо за държавата. Но на първо място то не е в интерес на техния живот . В този период от около година имаше реакция на различните субекти в обществото, която беше изцяло под знака на Ковид. Всъщност бих казал с изключение тук на така политическите трепети покрай изборите. Ситуацията продължава да бъде подчинена на Ковид говоренето. Институциите изцяло се фиксираха върху Ковид епидемията, като че ли не съществуваха пациенти с други заболявания. Изчезнаха болните от диабет, от сърдечно-съдови заболявания, от дегеративни заболявания на опорно-двигателния апарат, на автоимунните заболявания, заболяванията на храносмилателния тракт, хронични заболявания, които не трябва да излизат извън контрола на лекарите-специалисти. Излизайки, те се усложняват. Те водят до задълбочаване на страданието, влошаване на състоянието на пациентите с такива хронични заболявания. И разбира се това води до една не само неблагоприятна клинична картина, а понякога дори с лоши аспекти върху живота на болните и изхода от болестта.

Това, разбира се води до много по-голяма консумация на финансов ресурс, за да може тези пациенти отново да бъдат стабилизирани и доведени до предходното си състояние.

 

Ако трябва да обобщя – тези фактори в страната ни доведоха до един голям връх от болни, които са с хронични страдания, включително онкологични, чийто страдания се комплицираха и в един следващ момент, така или иначе със или без Ковид, със или без овладяване на ситуацията.  Тази вълна от вече гранично компенсирани и търпящи, почти до ръба на своите физически възможности пациенти, ще се върнат в ЛЗ.  Което означава, че това е едно огромно засипване този път, но не с Ковид болни, а с болни от всички други заболявания, с хроничен характер, които са усложнени. И повече не търпят извънболнично лечение.

 

Предупреждавате за приближаващо „торнадо“ от пациенти с влошено състояние на различни заболявания, на какво се дължи тази прогноза?

 

Като председател на Българското онкологично научно дружество, аз имам ясна представа и за това какво се случва в страната с онко пациентите. Колко за съжаление тази фиксация върху Ковид пациентите пречи на адекватното диагностициране на време, проследяване и лечение на онкологичните пациенти. За щастие поне плановите операции и лечение не са спрени при тези болни. Поне оперативното лечение може да се извършва.

 

Но друга една причина е, че се откриха Ковид отделения и в болниците с онкологични пациенти или предимно с онкологични пациенти. Това аз лично не мисля, е  разумно, тъй като – ето давам Ви пример „при нас имаме един цял етаж, за който беше императивно разпоредено от институциите, всяка болница да има определен процент легла за Ковид”. Ние разбира се, изпълнихме тези свои задължения, но това сви ресурса легла и разбира се - персонал, лекари, сестри, лаборанти, които трябва да обслужват Ковид пациентите. Да дават тежки дежурства. Да бъдат извън своите отделения, тъй като знаете, че докато те работят в тези звена, няма как да излизат и да се връщат от звената, от които те излизат. Да кажем колегите от медицинска онкология, които дават дежурства в Ковид отделението – те са една седмица там, след това ги изчакваме, за да дадат негативен тест и след това, когато дадат негативен тест се връщат на работа. Всичко това е отделяне на огромен ресурс от хора, усилия, възможности, време, а онкологично болните пациенти не чакат.

 

В тази връзка аз искам да кажа, че целия медицински песонал са герои. Неудобно ми е да го кажа, тъй като и аз самият съм лекар, но искам да Ви кажа, че това което се случва в страната вече една година е едно геройство. Знам, че в България така в последните 30 г. беше направено всичко възможно да се хулят лекарите, да се говорят глупости за тях – как се хвърлят бебета в кофи за боклук и всякакви други инсиноации, клевети, лъжи и бих казал престъпно поведение. Защото така се оронва престижа на хората, които се грижат за здравето на всички останали. Довеждане даже до разбирането, че хората в България не загиват от болест, а от лекарска грешка. Всичко това, за съжаление, като че ли краските се сгъстиха още повече в последните месеци, което отново ще се добави към торнадото от пациенти с усложнени хронични заболявания, които би трябвало да започнат своето лечение.

 

 

Защо бяха оставени на заден план тези хора и можеше ли да не бъдат? Или необходимостта всички сили да бъдат съсредоточени върху covid пациентите беше неизбежна?

 

Не зная дали, когато започна болестта и всички наистина бяхме в една паника, тъй като не знаехме точно срещу какво сме изложени. Не зная дали имаше някакъв оптимален сценарии, по който пациентите с онкологични и други хронични заболявания можеше да бъдат все така адекватно лекувани. Виждате, че в целия свят се появиха диспропорции. Но все пак в някой страни, както бих казал и в България, диспропорциите между Ковид и не Ковид пациентите бяха твърде демаркирани. Което означава, че наистина при нас и ресурса е по-малък. Което безспорно е така. И от друга страна наистина свръхфиксацията върху Ковид заболяването изблъска настрани пациентите с хронични заболявания.

 

Очаквате висок ръст на влошените състояния на онкоболни,  усеща ли се вече?

 

Първата вълна на забавяне в диагностиката си онкологични пациенти дойде в края на миналата година. След това, като че ли нещата малко тръгнаха. Самите хора бяха така малко твърде уплашени от това, което се е случило с тях. И влошено състояние би могло да се очаква условно при болните, в тези региони, където те имат трудности в лечението. Бившите онкологични диспансери, които формират онкологичната мрежа на страната, сега наречени „Специализирани болници за онкологични заболявания”, ами че някой от тях се превърнаха в ковид болници. Така, че естествено е, че за тези пациенти, каквито и усилия да полагат колегите в тези ЛЗ, просто ще имат повече усложнения и повече трудности в лечението си на онкологичното заболяване. За това и те търсят възможност за такова лечение в много по-отдалечени градове в страната от техните региони, което разбира се е свързано и с дискомфорт, с пътуване, с излагане на допълнителни рискове. Те самите са в състояние, което не предполага да циркулират непрекъснато в страната.

 

В този смисъл – спирането на планови операции опасно решение ли е?

 

Спирането на плановите операции в голяма степен води до един риск за всички групи пациенти. Защото между планова и планова операция, все пак според мен трябва да има ясно дефинирана разлика. Има неща, които наистина могат да се отложат и с месеци, дори и с години. Но има неща, които не трябва да се отлагат, тъй като те могат да доведат до влошаване на общото състояние. Както не онкологични, така и неочаквани онкологични заболявания. Често пъти се мисли за един процес, който трябва да се оперира, той се наблюдава от известно време, седи в планов порядък, тъй като не се предполага, че той изведнъж се оказва по време на операцията, че е онкологичен. Така, че плановите операции би трябвало не да се спират така с един общ знаменател, с едно общо решение – спират се плановите операции. Трябва да се остави на клиницистите, на колегите хирурзи, които перфектно могат да преценят кои болни могат да изчакат наистина, когато болницата е натоварена и с Ковид ситуация и имаме превенция на това да се събират пациентите и кои са твърде подозрителни за усложняване на тяхното страдание.

 

Какво е решението, за да се минимализира този проблем – някаква кампания за профилактика, например?

 

Профилактиката за съжаление е една дъвка, която така веднъж в годината около определени дни за определени хронични заболявания започва да се дъвче. Дали тя ще е за профилактика за рака на млечната жлеза или ще бъде за профилактика за рака на простата в тоя месец, дали ще бъде ден на сърдечното здраве или ден на простатното здраве. Това са дни, които са за напомняне, че такива заболявания има. Че човек трябва да обръща внимание на своето здравословно състояние. Че има редица хронични заболявания, които все пак могат да добре и много добре да се контролират и лекуват в техните ранни стадии, вкл. онкологични. Но за тази цел трябва и малко активност от страна на пациентите. Такава посевместна профилактика за всичко – това не е възможно.

 

Специално за рака, там много се бърка какво е профилактика, какво е скриининг. – Скриининг означава поголовно изследване при дадени локализации, което е доказано че работи. При рака за съжаление не са много локализациите. На скриининг могат да се подложат жените, за да се търси рак на млечната жлеза. Също жените, за да се търси рак на маточната шиика. Изследването на маркера „простатно-специфичен антиген” с вземане на венозна кръв или както се нарича съкратено PSА, мъжете след 45 годишна възраст веднъж годишно да се изследва с най-просто за 2-3 минути вземане на кръв от вената. Това е скриининга на тези локализациии, до някъде рака на дебелото черво за скрити кръвоизливи. Но това трябва да бъде национална политика. Не да изберем една група или там в един ден да кажем – „ето безплатно ще прегледаме еди колко си пациенти”. Това трябва да е национална политика, която се базира на Национален противораков план, в които ясно и точно да е казано в каква възраст жените трябва да провеждат и какви изследвания на млечните жлези; какви изследвания и къде да бъдат провеждани по отношение профилактика на рака, и по-скоро скриининг в този случай, на рака на маточната шиика; кои мъже трябва да проследяват маркера си PSA.

 

Казвате, че ще са необходими повече финанси, имате ли приблизителни разчети?

 

Това е въпрос, който според мен няма отговор. Тъй като нашата система според мен е поставена на колене. Тя е тотално изтискана. По принцип е недофинансирана сама по себе си с валутния механизъм на пътеките, в който няма точно и ясно измерване на лекарския труд, на сестринския труд, на труда на лаборанти, другия медицински персонал. Така че, това е едно уравнение с неизвестни, което няма как да получи отговор преди да се извършат тези действия. И пак казвам, за да бъдат извършени те не трябва да се използват лабораторни методи на хора, които наблюдават отстрани, които се занимават с чисто административната дейност. Най-накрая експертите в отделните специалности трябва да бъдат адекватно включени и да се направи точно осчетоводяване на труда.

 


© 2021 BBA All rights reserved!