08.03.2021
Те са родени през 1993-та година. На 27-години вече са лекари. И въпреки че са специалисти в съвсем други направления, д-р Даяна Ангелова и д-р Петър Ангелов доброволно влизат на първа линия в борбата с пандемията от Ковид 19. Лекарите - близнаци разделят времето си между Монтана и София - Д-р Ангелова работи в отделението по „Кардиология“ на МБАЛ „Сити клиник – Свети Георги“ Монтана, а брат й – в сектор „Урология“. Паралелно с това, близнаците работят и в „Пирогов“, като и на двете места влизат доброволно в Covid секторите на болниците. Представяме ви ги в рубриката „Лекарите говорят“.
Лесно ли се взима решението да рискуваш здравето си? Знаем, че сте лекари и сте дали клетва да лекувате, но да влезеш в Ковид отделението е доброволно подлагане на риск.
ДА: Бях лекар малко повече от година преди започването на епидемията. Много добре си спомням как през март месец ми се обадиха с апел да вляза в отделението, за да лекувам първите заразени от Ковид. Определено не се взима лесно такова решение - ново заболяване, вирус, който не се знае какви трайни последствия би оставил върху теб и още по - важното, тогава все още нямаше много информация с какво да лекуваш пациентите си. Но някой трябваше да го направи и не съжалявам за избора си, нито за това как той промени живота ми. Опитът, който натрупах в Ковид отделенията, е незаменим.
ПА: В допълнение на всички въпросителни, които си задава всеки лекар, просто идва един момент, в който си казваш „да, не е лесно, но все пак, някой трябва да го направи“.
Какви са вашите специалности всъщност?
ПА: Аз специализирам детска урология.
ДА: Вътрешни болести.
Защо решихте да станете доброволци?
ПА: И двамата вече се бяхме срещали с вируса. Какво по-хубаво от това да помогнеш на хората от родния град на майка си, които те обичат и уважават.
ДА: Специалността ми беше най - близка до патологията на пациенти с Ковид. Като млад човек, без съпътстващи заболявания, с опит от 7 месеца в борбата с вируса, реших, че мястото ми е на първа линия, до пациентите.
Живеете между Монтана и София, нали така? Как се справяте, чисто физически?
ПА: С много желание, добро организиране на времето, помощ и разбиране от екипите на двете болници, в които работим.
ДА: Да, стига да има желание човек може да намери време за всичко, което иска. Специализант съм по вътрешни болести, но исках да видя и уча възможно най-много. Отделението по „Кардиология“ на МБАЛ „Сити клиник – Свети Георги“ Монтана ми даде тази възможност, а прекрасният колектив ми показа не само последните тенденции в кардиологията, но и как може да намериш дом в друг град.
Кога си почивате? Съжалявате ли понякога?
ДА: Да, понякога съжалявам, че имам много малко време за близките си и понякога се усещат пренебрегнати. Относно почивката – когато пандемията премине, ще мога да си почина. За момента е практически невъзможно.
ПА: На този свят имам майка си, сестра си и работата. Първите две са ми дадени, третото е мой избор и ми доставя огромно удоволствие. За момента, не усещам нуждата от почивка.
Това ви държи разделени от близките ви, предполагам?
ДА: Имаше период, в който бях разделена от близките си за близо 3 месеца, не виждах никого, освен колеги и пациенти.
ПА: Близките ни разбират, че сме по - нужни в Ковид отделенията. Ще дойде време, в което ще сме с тях.
Кое е най-трудното в Ковид отделенията? Как успявате да преодолеете психологическите предизвикателства, с които се сблъсквате. Предполагам, че срещата нелеки човешки истории и съдби?
ПА: Най- трудното е да видиш, че един пациент ще загине. Тогава се предаваш и викаш реанимационен екип за интубация, която често е необратима.
ДА: В тези месеци преминаха хиляди пациенти през двете Ковид отделения, в които работя. Психическият стрес определено е най - трудното нещо. Гневът от това, че млади хора идват в отделението и понякога загиват, въпреки усилията ни. Болката на близките, които всеки ден звънят и те молят да спасиш нечии брат, сестра, майка, баща, а понякога не можеш… Безсилието, че не можеш да помогнеш на всички, но трябва да останеш до пациента си до края… За мен това е най - трудното нещо. Пренасяш тази болка вкъщи, върху близките си, държиш я в себе си. Това не се забравя, променя те, сломява те до степен да искаш да спреш да си причиняваш тази болка . Но на следващия ден пак се връщаш на работа , защото знаеш, че пациентите ти те чакат. Не мисля, че чисто психически ще съм същата след тези месеци.
Предстои трета вълна, или поне за това предупреждават властите, ще влезете ли отново на първа линия?
ПА: Когато трябва и ако трябва, аз лично съм готов - не се съмнявам, че и сестра ми ще го направи.
ДА: Не съм спирала да съм доброволец от самото начало на пандемията. Стига да съм жива и здрава, ще остана на първа линия, колкото и вълни да има.
Защо решихте да останете в България? Много други Ваши млади колеги решиха да отидат в чужбина.
ДА: Останах, за да съм близо до семейството и приятелите си.
ПА: Защото предпочитам да помагам и да съм уважаван от хората в родната ми страна. Тук е моят дом.
А някога искали ли сте да заминете и да работите извън страната?
ДА: Никога не сме искали да ходим другаде. И двамата вярваме, че ако човек работи достатъчно усърдно, запази човечността си и желанието си да се развива, то може да се чувства щастлив и реализиран в България.
Как виждате своята роля в бъдещото реформиране на системата?
ПА: Ролята на младите лекари безспорно е ключова – не само в борбата с пандемията.
ДА: Да, както се видя, голяма част от лечението на тези болни се пое от специализанти. Нашата роля е да припомним на по – възрастните колеги, че ние сме избрали призванието „лекар“ и макар да имаме по-малко опит, нашето място е до тях, на първа линия, за да сме в помощ на пациентите.
Какви са най-големите й слабости, според вашия опит?
ДА: Фокусът върху превенцията. Хората не се преглеждат профилактично – обръщат се към лекарите със закъснение, което понякога е от огромно значение при лечението на заболяването.
ПА: Редно е повече ресурси да бъдат влагани в профилактиката и превенцията, а не в закъснялото лечение на заболяванията. В голяма част от случаите, когато проблемът е хванат в самото начало, то шансовете за благополучен изход са огромни.
Защо решихте и двамата да станете лекари? Семейна традиция или сте единствени в семейството?
ПА: Единствени сме в семейството.
ДА: Родителите ни не са лекари, майка ми искаше да стана архитект, но просто от малка исках да следвам медицина и не съжалявам нито за секунда за избора си. Няма по-голямо щастие от това да се чувстваш всяка секунда на мястото си.
Къде се виждате след като цялата тази пандемия приключи?
ПА: Отново до пациентите и до колегите си.
ДА: Виждам се на обиколка на Европа с моя приятел – почивка без маски, без дезинфекция, без дистанция, без PCR тестове… А след това се виждам обратно в предишния си живот между Пирогов и МБАЛ ,,Сити Клиник - Свети Георги“ Монтана, в опит да запазя баланс между удовлетворението от работата и хармонията в личния живот.
